Ася Василева - етнолог
Когато се говори за българската идентичност, задължително се споменава
за мартеницата като уникално, специфично българско явление. Какво
представлява мартеницата като ритуален предмет? Самата ѝ форма подсказва
за кодираното послание, което древният българин е искал да изпрати чрез
нея. Най-простият ѝ вариант са преплетени бял и червен конец. И
другият, не по-малко популярен тип – бял и червен конец, в чиито два
края висят фигурите на мъж и жена – т. нар. Пижо и Пенда.
Откъде може да тръгне изследването на символиката на мартеницата? От
материала за изработка, начина на употреба, символика на цветовете,
символика на фигурите. Мартеницата като магически предмет от обредния
свят на българина всъщност може да ни каже много неща за
предназначението си. Тази проста на пръв поглед плетеница от конци води
към много препратки от различни вярвания и митологични представи за
живота от древността.
Преденето и усукването на нишките от вълна е свещен акт, свързван
най-вече с продължителността на живота и съдбата на човека. В пантеоните
на почти всички индоевропейски народи богините на съдбата са предачки
(и до днес е останал изразът „нишката на живота“). Ситуирана в този кръг
от значения, на мартеницата може да се погледне като послание към
неведомите сили относно именно съдбата и живота на общността и отделните
ѝ индивиди. Още повече, като се вземе предвид времето, в което тя се
появява като ритуален „посланик“ – ранната пролет, когато започва новият
аграрен цикъл и предстои възраждане на цялата природа.
Мартениците се изработват от бял и червен вълнен конец. Значението на
вълната като материя е широко изследвано от етнографите ни и схващането
за силното ѝ знаково и обредно значение е неоспоримо. С червен вълнен
конец се завързват китките, с него се правят знакови шевици, а
най-голямо приложение има в магическата символика – против уроки и т.н.
Вълната е еквивалент на средното пространство, а също носи способността
на медиатор между световете. Тя се схваща като междинна материя с
характеристиките си на принадлежност и към хаоса, и към култивирания от
човека космос. С животинския си произход тя е част от дивото – долното.
Но с преминаването ѝ през облагородяващите процеси на човешкия труд –
предене, плетене, боядисване, тя е вече знак за космизиран хаос.
Вълната е вторият елемент в троицата – лен = горно/свято, вълна = светът
на земните, кожа = долния свят (хаосът). Интересни изследвания има в
този смисъл около начина на обличане на древните българи – ленена риза
(свързвана с най-светите моменти от живота на човека – кръщение, сватба,
смърт), вълнени горни дрехи (видимият облик) и кожени елеци и кожуси
(обточени с кожа краища на дрехите с предпазна функция). Това е може би
тема за друго изследване, но според мен може да се свърже с троичния състав на човека – дух, душа и тяло.
Може би подобно послание има и в тройните ковчези, в които са
погребвани египетските мумии – като преходът от свято към по-примитивно е
именно отвътре навън (злато-дърво-камък).
Задължително трябва да се обърне внимание на символиката на цветовете.
Червеното е цветът на живота, на кръвта. Другите цветове се определят от
древния българин като „заспали“ – мъртви. Това е особено показателно в
кодекса на цветовете, използвани при изработване на шевиците по дрехите.
Червеният цвят е изобилно употребяван в женските украси – шевици.
Според някои етнографи той е знак за фертилност. Широко застъпен в
дрехите на младите жени и девойки, той е абсолютно забранен за старите
жени. Изчезването му от шевиците на дрехата е послание за спиране на
кръвта – менопаузата, т.е. край на размножаването и в някакъв смисъл –
смърт. Жената като раждаща живот се припокрива със символиката на
червеното = кръв, живот. Затова и женската фигура от двойката мъж-жена в
мартеницата е червена. Фигурата прилича на египетския йероглиф – АНХ –
живот, който представлява осморка с отворени краища. Оприличава се също
на веригата на ДНК.
Мъжът в тази двойка е бял. Бялото, както стана дума в един от
по-предните абзаци, е част от парадигмата
горно-свято-дясно-правилно-небесно в опозиция на
долно-примитивно-ляво-диво-земно. В това според мен не може да се търси
неравнопоставеност на мъжа и жената в древното общество.
По-скоро жената е материализирането на нещата – раждането, а мъжът е
главителството – реда на йерархията. Ред, който е много важен за
оцеляването на култивираното пространство, и срещу това никой не е искал
да противостои. Още повече, че в самото оплитане на червения и белия
конец има нещо много интимно и любовно свързващо. „Белият“ мъж е
обичайният образ за древната българска общност.
Доказано е, че характерното облекло за мъжете по нашите земи открай
време е „белодрешното“ – с естествения цвят на вълната. Черните мъжки
дрехи са източно влияние, проникнало по време на турското робство.
Важна информация за предназначението на мартеницата ни дава и начинът,
по който тя се носи. Закачена до сърцето, тя е изповед на сърдечното
желание на човека за сила и живот. Вързана на ръката - позив за
благославяне на плода от труда на тези ръце. Въобще връзването като акт е
с много древна символика – то е равно на заповядване, овладяване.
Йероглифите са съставени от един символ или от комбинация от символи –
може би тези своеобразни йероглифи в контекста на мястото, в което се
появават, това дообогатява и насочва за смисъла.
Показвайки чрез този образен език желанията си пред властващите сили, от
които зависи изпълнението им, древният българин не спира до тук. Той се
подсигурява и по още един магичен начин, че ще бъде чут. Свалянето на
мартеницата става едва при виждането на щъркел – прелетна птица – йероглифът за душа в древноегипетски – БА
– изобразява блатна птица – образ на небесен посланик, който ще отнесе
до „горните земи“ това, за което се молим. (За връзката между
древноегипетските йероглифи и тракийското пиктографско писмо виж в
поредицата „Тракийското писмо декодирано 1-4″ от д-р Стефан Гайд).
Веднъж свалена, мартеницата не се оставя къде да е. Тя се закача на
цъфнало дърво – препратка към дървото на живота. Или се скрива под
камък, а той е символ на нещата, които стоят, и на думите, които
непременно се сбъдват – „Казана дума, хвърлен камък.“
Сигурно има още много символи и значения на мартеницата, които могат да
се открият и тълкуват. Но за мен най-вдъхновяващо е изключителната
оригиналност и многообразие на начините за изказване и предаване на
послания. Този магичен, образен език е наистина безценно наследство,
оставено ни от най-дълбока древност. Нашите предци са търсели да
придават смисъл на всеки свой жест и са схващали себе си като „живи
думи“, като „живи послания“, които непременно ще постигнат желания
отговор и ще привлекат силите да сбъднат желанията им … „Каквото
повикало, такова се обадило“.
А ние днес какви думи изричаме с начина, по който се носим, и какъв ответ ще ни споходи?
