четвъртък, 8 март 2018 г.
Българска История: Oткъде поробена България е намерила 32,5 тона злат...
петък, 29 септември 2017 г.
12 алтернативи на живота от 9 до 5
Най-вероятно повечето от нас мислят, че в училищата не се
преподават истински важните неща. Но ако трябваше да избера един вид
знание, което ми се ще да бях получила по-рано, това е, че има
алтернативен живот на стандарта „от 9 до 5“.
Възпитана съм както по-голямата част от средната класа в България – учи, изкарвай добри оценки, влез в „елитно“ училище, запиши университет, работи и изгради кариера, създай семейство, плащай данъци, събирай за пенсия, живей уикенда и по празници, бъди като „всички останали“. Само дето никой не ми беше казал, че не всички останали живеят в тази рамка. Да, тя е най-разпространена, но определено не е единствената възможност.
В последните няколко години откривам нови алтернативи на „нормалния“ живот и разбирам, че пътят, в който съм възпитана, може и да не е моят. Не искам да кажа, че не е вариант за добър живот, а само, че не е единственият вариант. Пиша тази статия, защото често чувам хора да казват и показват, че не харесват нито работата си, нито живота си. Затова смятам, че е важно да разбираме, че съществува алтернативен избор.
Тук ще разгледам няколко варианта, без претенциите да съм изчерпателна. Това са само опциите, които до момента съм открила за себе си. Сигурна съм, че има още много алтернативи на живота от 9 до 5, които тепърва ми предстои да срещна.
Възпитана съм както по-голямата част от средната класа в България – учи, изкарвай добри оценки, влез в „елитно“ училище, запиши университет, работи и изгради кариера, създай семейство, плащай данъци, събирай за пенсия, живей уикенда и по празници, бъди като „всички останали“. Само дето никой не ми беше казал, че не всички останали живеят в тази рамка. Да, тя е най-разпространена, но определено не е единствената възможност.
В последните няколко години откривам нови алтернативи на „нормалния“ живот и разбирам, че пътят, в който съм възпитана, може и да не е моят. Не искам да кажа, че не е вариант за добър живот, а само, че не е единственият вариант. Пиша тази статия, защото често чувам хора да казват и показват, че не харесват нито работата си, нито живота си. Затова смятам, че е важно да разбираме, че съществува алтернативен избор.
Тук ще разгледам няколко варианта, без претенциите да съм изчерпателна. Това са само опциите, които до момента съм открила за себе си. Сигурна съм, че има още много алтернативи на живота от 9 до 5, които тепърва ми предстои да срещна.
 |
| Снимка: Shwetha Shanker |
Образование
Тъй като тази статия е насочена най-вече към хора като мен – работещи и самостоятелни милениали, които имат нужда от повече алтернативи, училищното образование не е основна тема. Все пак мисля, че е важно да бъде спомената, тъй като алтернативите на конвенционалното образование всъщност могат да са много ползотворни. Не, тук не става въпрос за домашно обучение, въпреки че и това е някакъв вариант. Имам предвид училища, които наблягат на развитието на децата, а не на синус и косинус.Монтесори
В училищата, основани от Мария Монтесори, се фокусират върху ученето чрез правене. Всяко дете усвоява материала със собствено темпо, според нуждите си, а учениците си помагат помежду си. Основна цел е децата да се научат на самостоятелност и сами да намират грешките си, вместо някой строг учител да им се кара. Методът се тества и прилага успешно от над 100 години, a в световен мащаб има около 7 000 такива училища.Валдорф/Стайнер
Тук основната идея е у децата да се развият въображение и креативност. За да бъде усвоен по-лесно материалът, се използват творчески и игрови методи. Целта на валдорфските училища е да породят у детето любов към ученето, да го подготвят само да придава смисъл на живота си. Въпреки че по света съществуват едва около 1000 такива училища, в България също ги има.
Повече четете в блога на Лия, Contrabond
петък, 4 август 2017 г.
Натъпкани
Документалният филм „Натъпкани“ е филмът, който хранителната индустрия не желаят да гледате.
Всичките ефектни реклами са за печеленето на пари на огромните корпорации!
Гледайте филма, това ще промени отношението ви към онова, което пазарувате и слагате на масата в семейството си!
четвъртък, 23 март 2017 г.
Златните руни на Тракия (Част 1)/The Golden Runes of Thrace (Part 1)
Идват дни, в които скритите и заровени Свещени руни на Тракия възкръсват
от пепелта като феникса, за да изумят онзи, който търси, да го изумят и
възхитят и да царства над всичко, защото всяко Свещено Слово идва, за
да царува над всичко. В тези руни е скрит ключът към силата и
божествеността на траките – свещения народ, основател на най-древната
човешка цивилизация, който пръв е сключил завет с Триединния Бог и чийто
наследници продължават да пазят и до днес Могъщите думи, чрез които
познават Истината и царуват с короната и жезъла на Правдата в този свят и
в отвъдния.
сряда, 1 март 2017 г.
Мартеницата – йероглиф за живот
Ася Василева - етнолог
Когато се говори за българската идентичност, задължително се споменава
за мартеницата като уникално, специфично българско явление. Какво
представлява мартеницата като ритуален предмет? Самата ѝ форма подсказва
за кодираното послание, което древният българин е искал да изпрати чрез
нея. Най-простият ѝ вариант са преплетени бял и червен конец. И
другият, не по-малко популярен тип – бял и червен конец, в чиито два
края висят фигурите на мъж и жена – т. нар. Пижо и Пенда.
Откъде може да тръгне изследването на символиката на мартеницата? От материала за изработка, начина на употреба, символика на цветовете, символика на фигурите. Мартеницата като магически предмет от обредния свят на българина всъщност може да ни каже много неща за предназначението си. Тази проста на пръв поглед плетеница от конци води към много препратки от различни вярвания и митологични представи за живота от древността.
Преденето и усукването на нишките от вълна е свещен акт, свързван най-вече с продължителността на живота и съдбата на човека. В пантеоните на почти всички индоевропейски народи богините на съдбата са предачки (и до днес е останал изразът „нишката на живота“). Ситуирана в този кръг от значения, на мартеницата може да се погледне като послание към неведомите сили относно именно съдбата и живота на общността и отделните ѝ индивиди. Още повече, като се вземе предвид времето, в което тя се появява като ритуален „посланик“ – ранната пролет, когато започва новият аграрен цикъл и предстои възраждане на цялата природа.
Мартениците се изработват от бял и червен вълнен конец. Значението на вълната като материя е широко изследвано от етнографите ни и схващането за силното ѝ знаково и обредно значение е неоспоримо. С червен вълнен конец се завързват китките, с него се правят знакови шевици, а най-голямо приложение има в магическата символика – против уроки и т.н. Вълната е еквивалент на средното пространство, а също носи способността на медиатор между световете. Тя се схваща като междинна материя с характеристиките си на принадлежност и към хаоса, и към култивирания от човека космос. С животинския си произход тя е част от дивото – долното. Но с преминаването ѝ през облагородяващите процеси на човешкия труд – предене, плетене, боядисване, тя е вече знак за космизиран хаос.
Вълната е вторият елемент в троицата – лен = горно/свято, вълна = светът на земните, кожа = долния свят (хаосът). Интересни изследвания има в този смисъл около начина на обличане на древните българи – ленена риза (свързвана с най-светите моменти от живота на човека – кръщение, сватба, смърт), вълнени горни дрехи (видимият облик) и кожени елеци и кожуси (обточени с кожа краища на дрехите с предпазна функция). Това е може би тема за друго изследване, но според мен може да се свърже с троичния състав на човека – дух, душа и тяло. Може би подобно послание има и в тройните ковчези, в които са погребвани египетските мумии – като преходът от свято към по-примитивно е именно отвътре навън (злато-дърво-камък).
Задължително трябва да се обърне внимание на символиката на цветовете. Червеното е цветът на живота, на кръвта. Другите цветове се определят от древния българин като „заспали“ – мъртви. Това е особено показателно в кодекса на цветовете, използвани при изработване на шевиците по дрехите. Червеният цвят е изобилно употребяван в женските украси – шевици. Според някои етнографи той е знак за фертилност. Широко застъпен в дрехите на младите жени и девойки, той е абсолютно забранен за старите жени. Изчезването му от шевиците на дрехата е послание за спиране на кръвта – менопаузата, т.е. край на размножаването и в някакъв смисъл – смърт. Жената като раждаща живот се припокрива със символиката на червеното = кръв, живот. Затова и женската фигура от двойката мъж-жена в мартеницата е червена. Фигурата прилича на египетския йероглиф – АНХ – живот, който представлява осморка с отворени краища. Оприличава се също на веригата на ДНК.
Мъжът в тази двойка е бял. Бялото, както стана дума в един от по-предните абзаци, е част от парадигмата горно-свято-дясно-правилно-небесно в опозиция на долно-примитивно-ляво-диво-земно. В това според мен не може да се търси неравнопоставеност на мъжа и жената в древното общество.
По-скоро жената е материализирането на нещата – раждането, а мъжът е главителството – реда на йерархията. Ред, който е много важен за оцеляването на култивираното пространство, и срещу това никой не е искал да противостои. Още повече, че в самото оплитане на червения и белия конец има нещо много интимно и любовно свързващо. „Белият“ мъж е обичайният образ за древната българска общност.
Доказано е, че характерното облекло за мъжете по нашите земи открай време е „белодрешното“ – с естествения цвят на вълната. Черните мъжки дрехи са източно влияние, проникнало по време на турското робство.
Важна информация за предназначението на мартеницата ни дава и начинът, по който тя се носи. Закачена до сърцето, тя е изповед на сърдечното желание на човека за сила и живот. Вързана на ръката - позив за благославяне на плода от труда на тези ръце. Въобще връзването като акт е с много древна символика – то е равно на заповядване, овладяване.
Йероглифите са съставени от един символ или от комбинация от символи – може би тези своеобразни йероглифи в контекста на мястото, в което се появават, това дообогатява и насочва за смисъла.
Показвайки чрез този образен език желанията си пред властващите сили, от които зависи изпълнението им, древният българин не спира до тук. Той се подсигурява и по още един магичен начин, че ще бъде чут. Свалянето на мартеницата става едва при виждането на щъркел – прелетна птица – йероглифът за душа в древноегипетски – БА – изобразява блатна птица – образ на небесен посланик, който ще отнесе до „горните земи“ това, за което се молим. (За връзката между древноегипетските йероглифи и тракийското пиктографско писмо виж в поредицата „Тракийското писмо декодирано 1-4″ от д-р Стефан Гайд).
Веднъж свалена, мартеницата не се оставя къде да е. Тя се закача на цъфнало дърво – препратка към дървото на живота. Или се скрива под камък, а той е символ на нещата, които стоят, и на думите, които непременно се сбъдват – „Казана дума, хвърлен камък.“
Сигурно има още много символи и значения на мартеницата, които могат да се открият и тълкуват. Но за мен най-вдъхновяващо е изключителната оригиналност и многообразие на начините за изказване и предаване на послания. Този магичен, образен език е наистина безценно наследство, оставено ни от най-дълбока древност. Нашите предци са търсели да придават смисъл на всеки свой жест и са схващали себе си като „живи думи“, като „живи послания“, които непременно ще постигнат желания отговор и ще привлекат силите да сбъднат желанията им … „Каквото повикало, такова се обадило“.
А ние днес какви думи изричаме с начина, по който се носим, и какъв ответ ще ни споходи?
Откъде може да тръгне изследването на символиката на мартеницата? От материала за изработка, начина на употреба, символика на цветовете, символика на фигурите. Мартеницата като магически предмет от обредния свят на българина всъщност може да ни каже много неща за предназначението си. Тази проста на пръв поглед плетеница от конци води към много препратки от различни вярвания и митологични представи за живота от древността.
Преденето и усукването на нишките от вълна е свещен акт, свързван най-вече с продължителността на живота и съдбата на човека. В пантеоните на почти всички индоевропейски народи богините на съдбата са предачки (и до днес е останал изразът „нишката на живота“). Ситуирана в този кръг от значения, на мартеницата може да се погледне като послание към неведомите сили относно именно съдбата и живота на общността и отделните ѝ индивиди. Още повече, като се вземе предвид времето, в което тя се появява като ритуален „посланик“ – ранната пролет, когато започва новият аграрен цикъл и предстои възраждане на цялата природа.
Мартениците се изработват от бял и червен вълнен конец. Значението на вълната като материя е широко изследвано от етнографите ни и схващането за силното ѝ знаково и обредно значение е неоспоримо. С червен вълнен конец се завързват китките, с него се правят знакови шевици, а най-голямо приложение има в магическата символика – против уроки и т.н. Вълната е еквивалент на средното пространство, а също носи способността на медиатор между световете. Тя се схваща като междинна материя с характеристиките си на принадлежност и към хаоса, и към култивирания от човека космос. С животинския си произход тя е част от дивото – долното. Но с преминаването ѝ през облагородяващите процеси на човешкия труд – предене, плетене, боядисване, тя е вече знак за космизиран хаос.
Вълната е вторият елемент в троицата – лен = горно/свято, вълна = светът на земните, кожа = долния свят (хаосът). Интересни изследвания има в този смисъл около начина на обличане на древните българи – ленена риза (свързвана с най-светите моменти от живота на човека – кръщение, сватба, смърт), вълнени горни дрехи (видимият облик) и кожени елеци и кожуси (обточени с кожа краища на дрехите с предпазна функция). Това е може би тема за друго изследване, но според мен може да се свърже с троичния състав на човека – дух, душа и тяло. Може би подобно послание има и в тройните ковчези, в които са погребвани египетските мумии – като преходът от свято към по-примитивно е именно отвътре навън (злато-дърво-камък).
Задължително трябва да се обърне внимание на символиката на цветовете. Червеното е цветът на живота, на кръвта. Другите цветове се определят от древния българин като „заспали“ – мъртви. Това е особено показателно в кодекса на цветовете, използвани при изработване на шевиците по дрехите. Червеният цвят е изобилно употребяван в женските украси – шевици. Според някои етнографи той е знак за фертилност. Широко застъпен в дрехите на младите жени и девойки, той е абсолютно забранен за старите жени. Изчезването му от шевиците на дрехата е послание за спиране на кръвта – менопаузата, т.е. край на размножаването и в някакъв смисъл – смърт. Жената като раждаща живот се припокрива със символиката на червеното = кръв, живот. Затова и женската фигура от двойката мъж-жена в мартеницата е червена. Фигурата прилича на египетския йероглиф – АНХ – живот, който представлява осморка с отворени краища. Оприличава се също на веригата на ДНК.
Мъжът в тази двойка е бял. Бялото, както стана дума в един от по-предните абзаци, е част от парадигмата горно-свято-дясно-правилно-небесно в опозиция на долно-примитивно-ляво-диво-земно. В това според мен не може да се търси неравнопоставеност на мъжа и жената в древното общество.
По-скоро жената е материализирането на нещата – раждането, а мъжът е главителството – реда на йерархията. Ред, който е много важен за оцеляването на култивираното пространство, и срещу това никой не е искал да противостои. Още повече, че в самото оплитане на червения и белия конец има нещо много интимно и любовно свързващо. „Белият“ мъж е обичайният образ за древната българска общност.
Доказано е, че характерното облекло за мъжете по нашите земи открай време е „белодрешното“ – с естествения цвят на вълната. Черните мъжки дрехи са източно влияние, проникнало по време на турското робство.
Важна информация за предназначението на мартеницата ни дава и начинът, по който тя се носи. Закачена до сърцето, тя е изповед на сърдечното желание на човека за сила и живот. Вързана на ръката - позив за благославяне на плода от труда на тези ръце. Въобще връзването като акт е с много древна символика – то е равно на заповядване, овладяване.
Йероглифите са съставени от един символ или от комбинация от символи – може би тези своеобразни йероглифи в контекста на мястото, в което се появават, това дообогатява и насочва за смисъла.
Показвайки чрез този образен език желанията си пред властващите сили, от които зависи изпълнението им, древният българин не спира до тук. Той се подсигурява и по още един магичен начин, че ще бъде чут. Свалянето на мартеницата става едва при виждането на щъркел – прелетна птица – йероглифът за душа в древноегипетски – БА – изобразява блатна птица – образ на небесен посланик, който ще отнесе до „горните земи“ това, за което се молим. (За връзката между древноегипетските йероглифи и тракийското пиктографско писмо виж в поредицата „Тракийското писмо декодирано 1-4″ от д-р Стефан Гайд).
Веднъж свалена, мартеницата не се оставя къде да е. Тя се закача на цъфнало дърво – препратка към дървото на живота. Или се скрива под камък, а той е символ на нещата, които стоят, и на думите, които непременно се сбъдват – „Казана дума, хвърлен камък.“
Сигурно има още много символи и значения на мартеницата, които могат да се открият и тълкуват. Но за мен най-вдъхновяващо е изключителната оригиналност и многообразие на начините за изказване и предаване на послания. Този магичен, образен език е наистина безценно наследство, оставено ни от най-дълбока древност. Нашите предци са търсели да придават смисъл на всеки свой жест и са схващали себе си като „живи думи“, като „живи послания“, които непременно ще постигнат желания отговор и ще привлекат силите да сбъднат желанията им … „Каквото повикало, такова се обадило“.
А ние днес какви думи изричаме с начина, по който се носим, и какъв ответ ще ни споходи?
вторник, 29 ноември 2016 г.
ДУДУЛ
Константин Каменов
По разказ на Атанас Пе́йков
за ритуала Лада в Странско
– Поно, с попут ке одʹте у Гурбетито в Българʹя. Зем’те и Тена Кондева, а пушки, пищове, ками, сите оръж’я тук ке остаите!
– Оти, войводо? – ми прокапа́а солзи от оч’те – Нем’ веч ʹора у че́тата! Сите другаре ги утепа́а. Кой ке се бие за нашʹта пуста свобо́да?
А попут Гьорги тури я ръ́ката на мойта у́ста па ме сецна:
– Ай, млъкнай веке! Яз ке ти велям по пътут оти ке од’ме!
На другийот ден, у дзарана, ме ча́ка попут у края на го́рата и ми рече:
– Йот’ се заба́ви толькоз?
А язе първум му ръ́ката бацнах, нал’ е он свят чо́век, а сетне му велям:
–
Войводата рече оти од’ме по рабо́та и язе свалих комитските дре́и. Турих
си онез’ секаш к’ йодʹм на лойзето. Турих си загии с дльги ногавици.Ама
бели белички! Женʹта секаш у Ва́рдаро ги е прала. Турих абата и
дльгата беля кушуля.Амʹ целийот бел ся нагиздих. Ем дзвездите веке
чезнува́а, алʹ язе си светум. Сетне дзиврите с дулама турих. Женʹта
тогаз до́де и она зе поясут ми, а катʹ го зауви́ва връз мен, та чак до
дзастрата. Дльг. Дльг е он, ти велям. Ама цъ́рвен. Турих и кундугунут.
Женʹта среса́а ме, па ме целу́на и рече без дож у они ʹора да не одʹме.
Етʹ ме веке. Готов сум язе за рабо́та.
А попут засмел се и ме тупа по гръбнакут па кажува:– Арно, арно! Доста си ломил! Дай да тръгнайме!
По
пътут ни настигна и Тена. Она бе в комитските дре́и. Попут у расо. Салʹ
язе за рабо́та сум се приго́твил. Тогаз попут велʹше дека седум ʹора из
Гурбетито са убиени по Македонʹята йот башибозук. Они биле най-знатните
люде. Па и учени. Се́га голем мор настал в туй се́ло. Три месеца веке
немʹ дож. Животни у́мрат. Жито, домате, овошки, все ке изго́ри.
Попут и
язе моиме пеперуда да чинʹме, как му велеше на ритулут Тена.
Градушкарят мойʹме да викайме, дож да да́де. Затуй бай Ефрем бе ни
изпра́тил. Он знаʹше оти свобода без ʹлеб нема, а и ко́га ний са бийме
други ʹора немой страда.
Ко́га
стигна́аме и говори́еме с ʹорта се ра́збра дека они са го вика́ли
дождут. Ай, ай, ай! Не са го чинили как требу́а. Йощ пролетта са го
вика́ли. Жално мий стана, оти нема́а поп и даскал нема́а, нит же́на катʹ
наша Тена.
Попут
им рече дека Герман так не се чини. Они пък му веле́а не Герман, а Лада
илʹ Орфена. Тена Пеперуна илʹ Пеперуда му думʹше. Никой незнаʹше, как
мен, оти он е Дудул. Язе тихо, тихо, пред сите так му велех, па си
засучам мустаките оти арно е как комит Дудулут да ме види. Так ке се
упла́ши и ке развърже чувалут со целийот дож. Ко́га у село, Дудул еднаж
сторииме, и на Сʹети Илия му речех да изсипе чувалут. Женʹ ми тогаз, йощ
малька, сирак бе. Бабʹте нея на Дудул стори́а, а язе, налʹ я бех веке
залюбил, с бабʹ ми, сипех и́ брашно на главʹта от нашʹта кътьа. С
другʹте ваа песен пеех:
„Дудул йоди низ селто,
Ой, Дудуле, Мили Боже!
Дарувай го, мила чино, Дадульто,
Дадульто сос ситто
Да е сита годинта!“
Тогази и брашното сипех и пак я фатях песента:
„Дудулва стара макья в срет двори стое,
В срет двори стое, Бога си моле,
Бога си моле, дож да завърне,
Дож да завърне, бирикетут да чине,
Да са ранат сираци сюрмаси.“
Ай, Дудулей, вай, Дудулей. Що викайне беше! Как се сетне дож изсипа.
А под мустаки си йощ велям:“Се́га пак ке се изси́пе оти яз Дудул го знам и верно му кажувам.“
Не
помнум яз пътувайнето, но помнум дека след като се видейме с ората, они
на попут Карам почнаа да му велят, оти на у́мреният поп так му велели.
Тена, Тона остая, алʹ Трандева. В тоз род я прекръсти́а. На мен пък дедо
Танас. Яз немʹх и трийсеʹ годинʹ, а дедо стаях. Алʹ так требува, оти
ʹсеки си имʹше ра́бота в нихната Лада. Попут о́ди при другʹте па им
рече, на другийот ден, кой, кога, нечто ке чине. Разбраʹаме се и с Тона,
а язе наме́рих е́дно де́те маленко. Немʹше йощ седум годинʹ, алʹ му
велех да ми даи тефтерут и мо́лив да ми даи. Незнаʹха они да велят арно и
саках язе да го спишувам да го секи разбе́ре.
Я занесе вечерта попут е́дна малька
фигу́рка, дека мязаше на грозен мож, у баба Гроза. Он я бе напра́вил йот
глина, сос слама. Ста́рʹта же́на я виде и от пе́чеше ʹлябут у пещ,
фърли таз грозна пущина у жарта. Попут рече на мъжут и́, демек на мен,
оти се́га яз требуваше да сум и́ мъжут:– Бай Танасе, утре, вземи тази грозотия. След молебена, тя трябва да е печена. Ще я закопаем у Азмака до Язмичката!
Налʹ попут си бе из Филибето, он как филибелия веке си велеше. Немше музика у думʹте му как у назе.
На дзарана язе я ʹзех. Грозна бе она, алʹ упе́чена. И оти сите беа веке край църква „Сета Богородʹца“, довта́сах при тех.
Младата моми́чка Тонка, илʹ Тена, я
беа направиле как Дудул. Цела в бела, опърпана роба и на главʹта с
венец, а и ме́нче у ръ́ката. И ги чуям они ора из се́ло дека веле́а, па
се скара́а:– Тя е Лада!
– Не бе, Орфена! Виж и́ венеца от върбови клонки! Колко сухи треви има в него, а най-отпреде, на челото този цветен магарешки бодил.
Не
саках да им слушам туй бърборене и се манах у училището. Там, е’дна
же́на, как даскал, бе ги наредила дечинята и они кажува́а „Отче наш!“
Попут
ни изви́ка и назе, а дечинята, как во́йска, се упъти́а строени. Тогаз
бай Танас, ал другийот, не язе, викна на унуй, малечкото, що ми даде
тефтерут:“Танасе, ва, къде е Орфената, ва? Не га видя!“ А оно се озърта и
незна що го пита дедʹ му. Язе и тоз говор го чух малько разва́лен. А
старийот му изви́ка йощ по-силно:“Къде е кака ти Тона, ва –
Лазарката?Днес тя ще е Орфената!“
А! Що се тук случи? У туй се́ло
незнаха що думат! Е́дин дума Лада, друг кай Орфена. Танас пък вика
Лазарка. И ний Лазрка у се́ло имаме, алʹ она е в друго време. Тогаз ги
попут прекъсна, оти молебенут аха да прекъсне:– Къде е Тончо?
Един мож отзаде се оба́ди:
– Тук съм, отче!
– Ти ще носиш иконата на Свети Илия – градушкаря.
Алʹ он не сакʹше, оти е́дна баба му рекла да не вери у попски магии. Ай, сакън! Ритуал ке се прова́ли. Та язе я зех и тръгна́а сите след мен и попут, през мегданут, до първата кукья. След туй бе е́дна подковачница. Там бе кръстопътут. Попут ги наръси ʹсе сос сʹете́на во́да, дор и дукянут на Тончо поръси. Тогаз Тона силно задума, а сите след нея повтори́а:
– Дай, Боже, дож, да се роди рож!
Накрай
селʹто имʹше мост, а рекʹта идела из големийот и малкийот сувать.Сите се
обра́тийме на изток и се прекръ́стийме, а Орфената Тона, сиреч Дудул,
заи́гра танц, боса по тре́вата. Сетне зе да пей:
„Въх, въх, въх, дядо Господи,
спри облака с градушката,
да не дойде ъф пулето,
ъф боаза до курийта,
дето има пойни птички,
пойни птички в гнездата,
дето мътят си ицата.“
Имʹше думи детʹ не мойх ги запишум отʹ не ги знаʹх:
„ Дай ни, Боже, ситен дъждец,
да се роди едро жито,
едро жито в нивите,
трева по морави,
тъмни листья ъф кутийта,
ъф лузяту сочно грозде…
Ний пък носим зливни фръки
пълни с ябълки червени,
фръки носим и куреси…
Въф, въф, въф!
А пък догудина…
на нивата със съ’рпа,
с кошница ъф лузету,
с торба ъф бъхчътъ,
с ябълки ъф ръките…
Пиу, пиу, пиу!“
Она го
пак спя, а язе си велех нашта песен, под мустаки. С нея беркетут го
носех. Брей! И други моми́чки почна́а да игрʹят. Откъде Тена знаʹше тез
думи? И у прахта се затаркаля́а. Попут ги спре. Во́да им даде из
бъклица. Дечинята бацкаха иконта у моите ръ́це. Сите продължиа след
попут къмто аязмото. Тамо Танас малкийот изро́ви с ръ́це дупка в зе’мтя.
Пръстите му кръв пусти́а. Попут сипа во́да как кръс, а с кандилʹто три
ктъга стори. И я зако́па грозната пущи́ня с гла́ва на изток. Сетне он
покръ́сти сите по главʹта. Язе сам се прекръ́стих. И се врати́име у
селʹто.
Вързах
си тефтерут. Мушнах го с бохчата, пълна с ра́на, детʹ ни дадо́а за из
пътут. Приготви́име се да си одʹме. Тогаз закапа дождут.Немʹше градушка.
Ората се целува́а, па ни изпрати́а.
Тръгна́аме към четата. Тефтерут за войводата го пазех, оти он бе
заръ́чал. Ко́га се врати́йме немʹше я веке четата. Сите изклани. Турени
на ска́ла да ги видʹме и ний, и кой га мине по пътут. Алʹ и башибозукут
нашʹте го бе́а изтепали. Голема касапница, а ний дож вика́име. Дзверим
ся с попут и с Тена. Сетне ги погреба́аме сите наше другаре. Яз, сал на
жента велех как сме измолили дождут, а она се радуваше. Бог ми рече, оти
за мен се она радува, дека яз не сум бил из тоя голем калабълък, ко́га
сите са у́мрени. Далʹ да не викнум сега дож, да ги вра́ти Дудул илʹ
Дедо Боже? Как капки. Илʹ тоз път ний при тех да одме?
Вай! Вай! Дудулей! Що се лу́чи? Немʹ за нас свобо́да с дож и с умрени.
(Този
разказ бе оформен години по-рано в друга събитийна композиция и с ритуал
разиграл се в малко по-различен вариант. Това се случи според думи на
възрастна жена, чрез Ениджевардарски диалект, без разказът да види бял
свят. След години, по думите на Атанас Пейков го преработих в събитийно
тукашния разказ, но чрез чирпански диалект. Бързата кончина, сполетяла
Пейков, на когото отдавам почитта си за разказа, не успя да ме остави
спокоен по въпроса за лексиката на разказа, поради което го върнах
отново в ениджевардарския диалект.)
понеделник, 10 октомври 2016 г.
Религия на омразата. Цветан Гайд за лицемерието на човешката религия.
В Името Божие се правят всякакви мерзости, които нямат нищо общо с Бог!
Т. н. правоверни, които гледат на лице, партийни идеологии и секти, религиозни "набожни," варосани гробници пълни с мъртвост, които претендират за правоверност, а са религии на омразата.
Хората на омразата използват под прекритие религиите да убиват.
Има пророчество, което казва, че винаги роденото по плът гони роденото по дух. Родения по дух е онзи който търси Истината и Правдата, който търси да бъде удобрен и потвърден само от Бога.
Абонамент за:
Публикации (Atom)