Нашият народ така е един от най-старите народи на света; той не е пришълец тук, нито е измирал. Ония, които твърдят противното, са с ограничени познания по тая обширна материя. Читатели, следейки изследванията ни, сами ще се убедите в това. Ние даваме подтик на славянските народи да си напишат правилна история. Осветляваме тъмните страни за произхода и разселението на бялото племе, произхода на санскрита, на не говите наречия, единния произход на религиозните теории от Япония до Англия, факт, който ни показва, че един народ учи и цивилизова народите чрез разселване и завоевания. Ние се пазихме от шовинизма, стояхме все по-близо до науката, имахме гордата амбиция да служим само на истината. Вярно е, че материалите ни са събрани и разработени от чужди учени, ние само сме ги използвали, обаче прочитането тракийските и етрурските надписи, разкриването езика на тия народи, велики и славни, както и новата теория за произхода и растежа на арийската цивилизация, съставляват изключително дело и са чест на младата българска наука.
Недоверието на българите към държавните институции, не е само настоящ
феномен, като продукт на повсеместната корупция в обществото ни. То
винаги е било (и е) в резултат крушението на ценностите и доверието
между самите българи. Така, че когато боледува държавата, всъщност
раната е в Тялото на самия народ. Там и трябва първо да дойде
изцелението. Но недоверието към държавниците има по- дълбоки основания
от тези, които постоянно се изброяват в публичното пространство. Преди
всичко то се корени в духовното наследство и опит през цялата свещена
история на нашия богоизбран род и народ, където Бог прорязва
разделителна линия между външната държавност и ред, и вътрешното Царство
на Духа Божий, който се е движил и се движи в Свещеното пространство на
българина, на неговия дом, семейство, род и народ…
Българите са били лъгани и са лъгани винаги, когато търсят избавлението
навън – било в чужда държавност, било в какви ли не форми на държавно
устройство (пак привнесени отвън). Божието Провидение и Промисъл винаги
разваля илюзиите на уповаващите на привременното, било на човеци, било
на партия, било на държавни институции или обществени организации …
Богът, който обитава Свещената ни Земя и Род, ще събори идолите на
чуждопоклонниците, независимо дали упованието им е в Русия, САЩ,
Европейския Съюз или други съседни държави…
Господарят на Живота НЕ обитава в държавата, в нея няма Живот. Функцията
й от Бога е да регулира и защитава живота (чрез законов ред), но не
може да го поражда.Тя може да създава закони с права и задължения за
отделния гражданин, може да защитава и служи на семейството и
потомството му, но не го създава… Полезната й задача поставена от Бога, е
да възпира злото като наказва и ограничава злотворците, които заплашват
и вредят на Живота, да прилага насилие спрямо насилниците, които
нарушават правата и ограничават свободата на другите… Но държавата не
може да изпълни нито личните, нито семейните, нито народните цели и
задачи, защото те се изпълняват, изпълват, от Самия Живот, Който тече в
недрата на рода и народа, чийто извор е неговия Началник(Начинател). Тя
не е Бог, затова няма и не може да има отговорите за бъдещето на нацията
ни. Затова биха били смешни, ако не са толкова заблудителни за мнозина,
девизи от типа: „да си върнем държавата“. Кои да си я върнат? Нали
около нея винаги гравитират тези, които искат да я ползват за инструмент
за лично облагодетелстване и в интерес на своите приближени, което е
винаги за сметка на другите заинтересовани, които също се стремят да се
домогнат до нейните ресурси… Използването на такива популистки лозунги
винаги е манипулацията на тези, които всъщност се борят за хранилката на
властта. По това ще ги разпознавате. Всички пропагандиращи промяната на
държавната власт с обяснението, че тя е отговорна за всички несгоди и
злострадание на народа, но също и източника на неговото бъдещо
благоденствие (ако те са на власт), помнете, тези демагози винаги лъжат –
или другите, или себе си, защото след като се доберат до нея не могат
да устоят на изкушенията й( Спомнете си тези, които в следосвобожденска
България „осребряват“ чрез държавни постове своето участие в
революционните борби). Но много по-лошо е ( и по-често), когато такива
лозунгари са просто агенти на чужди държави и тяхната геополитическа
игра…
За разлика от гореспоменатите политикани, хората, които Бог издига, се
стремят да култивират и облагородят самосъзнанието на българския народ,
да го върнат към неговите духовни корени и да му посочат пътя към вида
дълговечни плодове, заради които го е посадил в тази свещена земя
Твореца. Защото само промяната средата на общуване, взаимотношения и
взаимодействие на българите чрез завръщане в Свещеното пространство на
Духа, ще има за последствие и друго съдържание и на държавността според
нейното истинско призвание. Единствено от такава одухотворена среда
произлизат достойните държавници, закърмени с нейните духовни ценности,
за да могат да останат верни и под натиска на съблазните на властта.
Единствената власт, която не поробва, а напротив освобождава, е
управлението на Духа–Царството на Бога вътре в нас. В тази Държава на
Духа Божий, няма насилие на човек над човека, защото сам Бог управлява
чрез Духа си, и Неговия Ред се осъществява чрез духовните средства на
Правдата. Тя вирее всред всякаква форма на външна държавност, и устоите й
са непоклатими по време на всякакви превратности. Чрез това Царство на
Правдата съществуващо в недрата на народа ни, винаги избран остатък е
оцелявал и предавал духовното ни наследство на потомците нататък през
вековете, за да възкръсва като феникс в избраните от всяко поколение.
Затова, както казахме в началото, дълбоко у българите е вложено това
недоверие и негативизъм към всякаква форма на външната – чужда на
народа, държавна власт, но кога и в кого ще се събуди копнежа към
духовното Царство, онаследен от светите ни предци…?
В духовната криза в която дълбоко е навлязло нашето общество, ще се
явят достойните синове и дъщери на Духовната ни Родина и Свещеното ни
Отечество, които са българи не само по плът, но и по Дух, затова могат
да се нарекат богари – богоизбран род и народ.
Епосът за Гилгамеш е дълга вавилонска поема от второто хилядолетие преди Христа, съхранена в поне две версии върху глинени плочки на клинопис. Тя разказва още по-древната легенда за царя на шумерския град Урук, дружбата му с героя Енкиду, подвизите им и неуспешния опит на владетеля да постигне безсмъртие след гибелта на приятеля си. Историята е много по-стара от „Илиада“ и е може би от същия период като самите индийски Веди.
В последните месеци на 2015-а епосът за Гилгамеш изненадващо бе разширен. Музеят в Сюлеймания в Иракски Кюрдистан наскоро обяви, че е открил двадесет нови реда от вавилонската версия на тази поема за богове, смъртни и чудовища, пише онлайн изданието Open Culture. Поемата е частично запазена в множество фрагменти, датиращи от ХVІІІ столетие пр. Хр. и винаги е съществувала вероятността да бъдат открити още дялове от нея. Версията, която познаваме – ниневийският вариант, открит през 1853 г. – не се е променяла много в последните десетилетия. Текстът винаги си е бил относително стабилен, поне до падането на Багдад в американски ръце през 2003-а и последвалия хаос, който освен всичко друго позволи и на нови фрагменти да излязат на бял свят.
Докато терористичната групировка ДАЕШ унищожава предислямското наследство на Месопотамия, която е една от люлките на човешката цивилизация, кюрдската автономия в Северен Ирак защитава оцелелите следи от дълбокото минало. Музеят в Сюлеймания поддържа политика на сътрудничество с местни иманяри. Археолозите буквално плащат на въоръжени отряди, които възпрепятстват рушенето, разпиляването и износа на културни ценности от областта. За всеки ценен предмет, донесен в музея, учените плащат поисканата цена и не задават въпроси.
Глинената табличка е придобита от музея в края на 2011 г. като част от колекция от почти деветдесет глинени къса, продадени от анонимно лице. Проф. Фарук ал-Рауи изследва сбирката, докато продавачът се пазари с музейния служител Абдулла Хашим. Когато ал-Рауи вижда конкретната плоча, той казва на Хашим да плати цената, искана от продавача: осемстотин долара.
Цената е направо отлична за тези допълнителни редове, които не само удължават вече установения текст на поемата, но и разкриват някои неясни моменти в различни нейни части. Стиховете са от Пета плоча на епоса и показват героите в нова светлина. Гилгамеш и неговият другар Енкиду показват съжаление за убийството на Хумбаба, пазителя на кедровия лес, който тук е представен по-скоро като цар, отколкото като чудовище. Съвсем като в добра режисьорска версия на филм, тази допълнителна сцена изяснява несигурни моменти в мотивацията на персонажите и добавя детайли към атмосферата на разказа. Филологическата стойност на откъса също е много висока.
Хажа Джалал, уредничка на сбирката с клинописни плочи в кюрдския музей в Сюлеймания, разказва:
„Табличката датира от нововавилонския период, около 2000-1500 г. пр. Хр. Това е част от Пета плоча на епоса. Музеят се сдоби с нея през 2011-а, а проф. Фарук ал-Рауи я транслитерира и преведе. Оригиналът е на висока, поетична реч и добавя няколко интересни детайла към познатата ни версия, например многозначителна среща на Гилгамеш и неговия спътник с маймуна. За нас е чест,
че притежаваме този откъс.“
