ДУДУЛ

Константин Каменов

По разказ на Атанас Пе́йков

за ритуала Лада в Странско

   Еднаж, ко́га бе нашʹто големо въстание у Македон’ята, сʹбра ни целата чета войводата Ефрем Пардалев, па ми веле:
  – Поно, с попут ке одʹте у Гурбетито в Българʹя. Зем’те и Тена Кондева, а пушки, пищове, ками, сите оръж’я тук ке остаите!
   – Оти, войводо? – ми прокапа́а солзи от оч’те – Нем’ веч ʹора у че́тата! Сите другаре ги утепа́а. Кой ке се бие за нашʹта пуста свобо́да?
   А попут Гьорги тури я ръ́ката на мойта у́ста па ме сецна:
   – Ай, млъкнай веке! Яз ке ти велям по пътут оти ке од’ме!
   На другийот ден, у дзарана, ме ча́ка попут у края на го́рата и ми рече:
   – Йот’ се заба́ви толькоз?

   А язе първум му ръ́ката бацнах, нал’ е он свят чо́век, а сетне му велям:

   – Войводата рече оти од’ме по рабо́та и язе свалих комитските дре́и. Турих си онез’ секаш к’ йодʹм на лойзето. Турих си загии с дльги ногавици.Ама бели белички! Женʹта секаш  у Ва́рдаро ги е прала. Турих абата и дльгата беля кушуля.Амʹ целийот бел ся нагиздих. Ем дзвездите веке чезнува́а, алʹ язе си светум. Сетне дзиврите с дулама турих. Женʹта тогаз до́де и она зе поясут ми, а катʹ го зауви́ва връз мен, та чак до дзастрата. Дльг. Дльг е он, ти велям. Ама цъ́рвен. Турих и кундугунут. Женʹта среса́а ме, па ме целу́на и рече без дож у они ʹора да не одʹме. Етʹ ме веке. Готов сум язе за рабо́та.

   А попут засмел се и ме тупа по гръбнакут па кажува:
   – Арно, арно! Доста си ломил! Дай да тръгнайме!

   По пътут ни настигна и Тена. Она бе в комитските дре́и. Попут у расо. Салʹ язе за рабо́та сум се приго́твил. Тогаз попут велʹше дека седум ʹора из Гурбетито са убиени по Македонʹята йот башибозук. Они биле най-знатните люде. Па и учени. Се́га голем мор настал в туй се́ло. Три месеца веке немʹ дож. Животни у́мрат. Жито, домате, овошки, все ке изго́ри.

   Попут и язе моиме пеперуда да чинʹме, как му велеше на ритулут Тена. Градушкарят мойʹме да викайме, дож да да́де. Затуй бай Ефрем бе ни изпра́тил. Он знаʹше оти свобода без ʹлеб нема, а и ко́га ний са бийме други ʹора немой страда.

   Ко́га стигна́аме и говори́еме с ʹорта се ра́збра дека они са го вика́ли дождут. Ай, ай, ай! Не са го чинили как требу́а. Йощ пролетта са го вика́ли. Жално мий стана, оти нема́а поп и даскал нема́а, нит же́на катʹ наша Тена.

    Попут им рече дека Герман так не се чини. Они пък му веле́а не Герман, а Лада илʹ Орфена. Тена Пеперуна илʹ Пеперуда му думʹше. Никой незнаʹше, как мен, оти он е Дудул. Язе тихо, тихо, пред сите так му велех, па си засучам мустаките оти арно е как комит Дудулут да ме види. Так ке се упла́ши и ке развърже чувалут со целийот дож. Ко́га у село, Дудул еднаж сторииме, и на Сʹети Илия му речех да изсипе чувалут. Женʹ ми тогаз, йощ малька, сирак бе. Бабʹте нея на Дудул стори́а, а язе, налʹ я бех веке залюбил, с бабʹ ми, сипех и́ брашно на главʹта от нашʹта кътьа. С другʹте ваа песен пеех:

   „Дудул йоди низ селто,

   Ой, Дудуле, Мили Боже!

   Дарувай го, мила чино, Дадульто,

   Дадульто сос ситто

   Да е сита годинта!“

   Тогази и брашното сипех и пак я фатях песента:

   „Дудулва стара макья в срет двори стое,

   В срет двори стое, Бога си моле,

   Бога си моле, дож да завърне,

   Дож да завърне, бирикетут да чине,

   Да са ранат сираци сюрмаси.“

   Ай, Дудулей, вай, Дудулей. Що викайне беше! Как се сетне дож изсипа.

   А под мустаки си йощ велям:“Се́га пак ке се изси́пе оти яз Дудул го знам и верно му кажувам.“

   Не помнум яз пътувайнето, но помнум дека след като се видейме с ората, они на попут Карам почнаа да му велят, оти на у́мреният поп так му велели. Тена, Тона остая, алʹ Трандева. В тоз род я прекръсти́а. На мен пък дедо Танас. Яз немʹх и трийсеʹ годинʹ, а дедо стаях. Алʹ так требува, оти ʹсеки си имʹше ра́бота в нихната Лада. Попут  о́ди при другʹте па им рече, на другийот ден, кой, кога, нечто ке чине. Разбраʹаме се и с Тона, а язе наме́рих е́дно де́те маленко. Немʹше йощ седум годинʹ, алʹ му велех да ми даи тефтерут и мо́лив да ми даи. Незнаʹха они да велят арно и саках язе да го спишувам да го секи разбе́ре.

   Я занесе вечерта попут е́дна малька фигу́рка, дека мязаше на грозен мож, у баба Гроза. Он я бе напра́вил йот глина, сос слама. Ста́рʹта же́на я виде и от пе́чеше ʹлябут у пещ, фърли таз грозна пущина у жарта. Попут рече на мъжут и́, демек на мен, оти се́га яз требуваше да сум и́ мъжут:
   – Бай Танасе, утре, вземи тази грозотия. След молебена, тя трябва да е печена. Ще я закопаем у Азмака до Язмичката!

   Налʹ попут си бе из Филибето, он как филибелия веке си велеше. Немше музика у думʹте му как у назе.

   На дзарана язе я ʹзех. Грозна бе она, алʹ упе́чена. И оти сите беа веке край църква „Сета Богородʹца“, довта́сах при тех.

   Младата моми́чка Тонка, илʹ Тена, я беа направиле как Дудул. Цела в бела, опърпана роба и на главʹта с венец, а и ме́нче у ръ́ката. И ги чуям они ора из се́ло дека веле́а, па се скара́а:
   – Тя е Лада!
   – Не бе, Орфена! Виж и́ венеца от върбови клонки! Колко сухи треви има в него, а най-отпреде, на челото този цветен магарешки бодил.

   Не саках да им слушам туй бърборене и се манах у училището. Там, е’дна же́на, как даскал, бе ги наредила дечинята и они кажува́а „Отче наш!“

   Попут ни изви́ка и назе, а дечинята, как во́йска, се упъти́а строени. Тогаз бай Танас, ал другийот, не язе, викна на унуй, малечкото, що ми даде тефтерут:“Танасе, ва, къде е Орфената, ва? Не га видя!“ А оно се озърта и незна що го пита дедʹ му. Язе и тоз говор го чух малько разва́лен. А старийот му изви́ка йощ по-силно:“Къде е кака ти Тона, ва – Лазарката?Днес тя ще е Орфената!“

   А! Що се тук случи? У туй се́ло незнаха що думат! Е́дин дума Лада, друг кай Орфена. Танас пък вика Лазарка. И ний Лазрка у се́ло имаме, алʹ она е в друго време. Тогаз ги попут прекъсна, оти молебенут аха да прекъсне:
   – Къде е Тончо?
   Един мож отзаде се оба́ди:
   – Тук съм, отче!
   – Ти ще носиш иконата на Свети Илия – градушкаря.
   Алʹ он не сакʹше, оти е́дна баба му рекла да не вери у попски магии. Ай, сакън! Ритуал ке се прова́ли. Та язе я зех и тръгна́а сите след мен и попут, през мегданут, до първата кукья. След туй бе е́дна подковачница. Там бе кръстопътут. Попут ги наръси ʹсе сос сʹете́на во́да, дор и дукянут на Тончо поръси. Тогаз Тона силно задума, а сите след нея повтори́а:
   – Дай, Боже, дож, да се роди рож!

   Накрай селʹто имʹше мост, а рекʹта идела из големийот и малкийот сувать.Сите се обра́тийме на изток и се прекръ́стийме, а Орфената Тона, сиреч Дудул, заи́гра танц, боса по тре́вата. Сетне зе да пей:

„Въх, въх, въх, дядо Господи,

спри облака с градушката,

да не дойде ъф пулето,

ъф боаза до курийта,

дето има пойни птички,

 пойни птички в гнездата,

дето мътят си ицата.“

Имʹше думи детʹ не мойх ги запишум отʹ не ги знаʹх:

„ Дай ни, Боже, ситен дъждец,

да се роди едро жито,

едро жито в нивите,

трева по морави,

тъмни листья ъф кутийта,

ъф лузяту сочно грозде…

 Ний пък носим зливни фръки

пълни с ябълки червени,

фръки носим и куреси…

Въф, въф, въф!

А пък догудина…

на нивата със съ’рпа,

с кошница ъф лузету,

с торба ъф бъхчътъ,

с ябълки ъф ръките…

Пиу, пиу, пиу!“

   Она го пак спя, а язе си велех нашта песен, под мустаки. С нея беркетут го носех. Брей! И други моми́чки почна́а да игрʹят. Откъде Тена знаʹше тез думи? И у прахта се затаркаля́а. Попут ги спре. Во́да им даде из бъклица. Дечинята бацкаха иконта у моите ръ́це. Сите продължиа след попут къмто аязмото. Тамо Танас малкийот изро́ви с ръ́це дупка в зе’мтя. Пръстите му кръв пусти́а. Попут сипа во́да как кръс, а с кандилʹто три ктъга стори. И я зако́па грозната пущи́ня с гла́ва на изток. Сетне он покръ́сти сите по главʹта. Язе сам се прекръ́стих. И се врати́име у селʹто.

   Вързах си тефтерут. Мушнах го с бохчата, пълна с ра́на, детʹ ни дадо́а за из пътут. Приготви́име се да си одʹме. Тогаз закапа дождут.Немʹше градушка. Ората се целува́а, па ни изпрати́а.

   Тръгна́аме към четата. Тефтерут за войводата го пазех, оти он бе заръ́чал. Ко́га се врати́йме немʹше я веке четата. Сите изклани. Турени на ска́ла да ги видʹме и ний, и кой га мине по пътут. Алʹ и башибозукут нашʹте го бе́а изтепали. Голема касапница, а ний дож вика́име. Дзверим ся с попут и с Тена. Сетне ги погреба́аме сите наше другаре. Яз, сал на жента велех как сме измолили дождут, а она се радуваше. Бог ми рече, оти за мен се она радува, дека яз не сум бил из тоя голем калабълък, ко́га сите са у́мрени. Далʹ да не викнум сега дож, да ги вра́ти Дудул  илʹ Дедо Боже? Как капки. Илʹ  тоз път ний при тех да одме?

   Вай! Вай! Дудулей! Що се лу́чи? Немʹ за нас свобо́да с дож и с умрени.

(Този разказ бе оформен години по-рано в друга събитийна композиция и с ритуал разиграл се в малко по-различен вариант. Това се случи според думи на възрастна жена, чрез Ениджевардарски диалект, без разказът да види бял свят. След години, по думите на Атанас Пейков го преработих в събитийно тукашния разказ, но чрез чирпански диалект. Бързата кончина, сполетяла Пейков,  на когото отдавам почитта си за разказа, не успя да ме остави спокоен по въпроса за лексиката на разказа, поради което го върнах отново в ениджевардарския диалект.)

Религия на омразата. Цветан Гайд за лицемерието на човешката религия.

В Името Божие се правят всякакви мерзости, които нямат нищо общо с Бог!
Т. н. правоверни, които гледат на лице, партийни идеологии и секти, религиозни "набожни," варосани гробници пълни с мъртвост, които претендират за правоверност, а са религии на омразата.
Хората на омразата използват под прекритие религиите да убиват.

Има пророчество, което казва, че винаги роденото по плът гони роденото по дух. Родения по дух е онзи който търси Истината и Правдата, който търси да бъде удобрен и потвърден само от Бога.

КНИГА ЗА КАЧЕСТВАТА (ПЪРВА КНИГА НА БОГОМИЛИТЕ)

Автор: Епископ Симеон

Аве Мария /Духът Божествен/

1. Пътят е един за Изтока и Запада. Неговото име е РАЗЛИЧАВАНЕ.
2. Веднъж попитаха Господаря на Смокиновото дърво: "Как се постига различаване?" "С взиране" -
отговори той. "Взира се онзи, който има чисти Очи. И тъй, братя, пазете чистотата на Очите си. Пазете очите на Сърцето си от Кал, Прах и Сенки. Пазете ги от Мрежа, Вихър и Отражения."
3. Попитаха Пазителя на Скрижалите: "Какво е това, Господи? Не можем да разберем словата на Твоята Мъдрост! Обясни ни смисъла на тия загадки!"
4. И рече тогава Пазителят на Скрижалите: "Калта е видимото, Прахът е създаденото отвън, Сенките са
създаденото отвътре." "Мрежата е изкушението, Вихърът е Грехът, Отраженията са формите на долните области. А Сърцето да стои над всички Области."
5. "Ние чухме Господаря на смокиновото дърво и получихме откровение от Пазителя на скрижалите. Бяхме тринадесет души. Сега сме седмина. Защото другите погинаха. Пазете се от погиване, братя мои!"
6. Лесно е да кажеш: "Търси Пътя"! Мъчно е да укажеш Пътя.
7. Лесно е да изречеш: "Прави това и онова". Мъчно е да помогнеш.
8. Първото ми слово, братя мои: "Ако не помогнете, не ще ви помогнат."
"Растете като помагате на другите, оплодявайте жената във вас, синове на Неплодието.
Множете се в излияния на Милостта и разливане на Благодат!"
9. Не се излага Пътя в имена и догми. Не е спасила догмата никого още.
10. Не търсете правила и не възхвалявайте продавачите на норми. Лесно се говори, мъчно се пояснява.
11. Aз излагам само как се върви, вие сами знаете къде.
12. Само два стадия има: Този, що търси Пътя и този, що живее Пътя.
Единият се казва Послушник, а другият – Ученик на Пътя. Единият слуша, а другият – изпълнява.
13. Но слушане без изпълнение е мъртво. И изпълнение, неподчинено на Слушане, не дава плод.


СТАДИЙ НА ПОСЛУШАНИЕТО

14. За да минеш първото голямо стъпало, трябва да се научиш да слушаш Вътрешния си Глас, да намериш
Себе си.
15. Вътрешният Глас винаги говори, защото е един за всички.
16. Затова трябва да изчистиш онова, което пречи на внимателния ученик да слуша Вътрешния Глас.
17. Щом премахнеш онова, което пречи, тогава Гласът стига до Вътрешните уши. И Неговите звуци са
чаровни.
18. Премахни звуците, които идват отвън, за да чуеш Вътрешното.
19. Премахни влиянията (лъчите), идващи от телесното и предметното, за да видиш Светлия вид
на Безплътното, което има за предмет само Вечната Неръкотворна Светлина.
20. Измамните звуци и лъчи (влияния) са от Сатан, който е баща на формите и архонт на всичко създадено
земно. Те се преграждат с отричане от света и славата му, с отричане един път
завинаги от тях.
21. Послушникът трябва да преодолее Сатан и тогава последният ще му се покори и ще му служи. Първата победа над Сатан става, като се победят Стъпките му. Те се наричат на наш език Желание.
22. Учи се да познаваш широките пътища на човешкото страдание и ти ще разбереш, че страданията се
раждат от Желанието. Страдаме, когато желаем и не постигаме желанoто. Страдаме, защото не знаем какво желаем.
23. А откажем ли се да желаем, не страдаме вече.
24. Страданието ражда нови желания, а желанията раждат връзки. Връзките отдалечават крайния миг на
нашето освобождение.


Прочети още:


http://bg-reiki.com/wp-content/uploads/2012/02/%D0%9A%D0%9D%D0%98%D0%93%D0%90-%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5.pdf

ИСТОРИЯ НА ДРЕВНИТЕ ТРАКИ

Н. Йонков-Владикин

ИСТОРИЯ  НА  ДРЕВНИТЕ  ТРАКИ

ОТ НОВОКАМЕННИЯ ПЕРИОД ДО ЦАР БОРИС

(Начало 8000 години преди Христа)

Наченки и растеж на арийската цивилизация.

Том І

Нашият народ така е един от най-старите народи на света;
той не е пришълец тук, нито е измирал. Ония, които твърдят
противното, са с ограничени познания по тая обширна материя.
 Читатели, следейки изследванията ни, сами ще се убедите
в това. Ние даваме подтик на славянските народи да си напишат
правилна история. Осветляваме тъмните страни за произхода
и разселението на бялото племе, произхода на санскрита, на не
 говите наречия, единния произход на религиозните теории от
Япония до Англия, факт, който ни показва, че един народ учи и
цивилизова народите чрез разселване и завоевания.
Ние се пазихме от шовинизма, стояхме все по-близо до науката,
имахме гордата амбиция да служим само на истината.
Вярно е, че материалите ни са събрани и разработени от
чужди учени, ние само сме ги използвали, обаче прочитането
тракийските и етрурските надписи, разкриването езика на тия
народи, велики и славни, както и новата теория за произхода и
растежа на арийската цивилизация, съставляват изключително
дело и са чест на младата българска наука.

Прочетете повече от линка:

http://imadrugpat.org/books/traki.pd

За държавността и народното (НЕ)доверие

"Българите са били лъгани и са лъгани винаги, когато търсят избавлението навън – било в чужда държавност, било в какви ли не форми на държавно устройство (пак привнесени отвън). Божието Провидение и Промисъл винаги разваля илюзиите на уповаващите на привременното, било на човеци, било на партия, било на държавни институции или обществени организации … Богът, който обитава Свещената ни Земя и Род, ще събори идолите на чуждопоклонниците, независимо дали упованието им е в Русия, САЩ, Европейския Съюз или други съседни държави… "

Недоверието на българите към държавните институции, не е само настоящ феномен, като продукт на повсеместната корупция в обществото ни. То винаги е било (и е) в резултат крушението на ценностите и доверието между самите българи. Така, че когато боледува държавата, всъщност раната е в Тялото на самия народ. Там и трябва първо да дойде изцелението. Но недоверието към държавниците има по- дълбоки основания от тези, които постоянно се изброяват в публичното пространство. Преди всичко то се корени в духовното наследство и опит през цялата свещена история на нашия богоизбран род и народ, където Бог прорязва разделителна линия между външната държавност и ред, и вътрешното Царство на Духа Божий, който се е движил и се движи в Свещеното пространство на българина, на неговия дом, семейство, род и народ…
Българите са били лъгани и са лъгани винаги, когато търсят избавлението навън – било в чужда държавност, било в какви ли не форми на държавно устройство (пак привнесени отвън). Божието Провидение и Промисъл винаги разваля илюзиите на уповаващите на привременното, било на човеци, било на партия, било на държавни институции или обществени организации … Богът, който обитава Свещената ни Земя и Род, ще събори идолите на чуждопоклонниците, независимо дали упованието им е в Русия, САЩ, Европейския Съюз или други съседни държави…
Господарят на Живота НЕ обитава в държавата, в нея няма Живот. Функцията й от Бога е да регулира и защитава живота (чрез законов ред), но не може да го поражда.Тя може да създава закони с права и задължения за отделния гражданин, може да защитава и служи на семейството и потомството му, но не го създава… Полезната й задача поставена от Бога, е да възпира злото като наказва и ограничава злотворците, които заплашват и вредят на Живота, да прилага насилие спрямо насилниците, които нарушават правата и ограничават свободата на другите… Но държавата не може да изпълни нито личните, нито семейните, нито народните цели и задачи, защото те се изпълняват, изпълват, от Самия Живот, Който тече в недрата на рода и народа, чийто извор е неговия Началник(Начинател). Тя не е Бог, затова няма и не може да има отговорите за бъдещето на нацията ни. Затова биха били смешни, ако не са толкова заблудителни за мнозина, девизи от типа: „да си върнем държавата“. Кои да си я върнат? Нали около нея винаги гравитират тези, които искат да я ползват за инструмент за лично облагодетелстване и в интерес на своите приближени, което е винаги за сметка на другите заинтересовани, които също се стремят да се домогнат до нейните ресурси… Използването на такива популистки лозунги винаги е манипулацията на тези, които всъщност се борят за хранилката на властта. По това ще ги разпознавате. Всички пропагандиращи промяната на държавната власт с обяснението, че тя е отговорна за всички несгоди и злострадание на народа, но също и източника на неговото бъдещо благоденствие (ако те са на власт), помнете, тези демагози винаги лъжат – или другите, или себе си, защото след като се доберат до нея не могат да устоят на изкушенията й( Спомнете си тези, които в следосвобожденска България „осребряват“ чрез държавни постове своето участие в революционните борби). Но много по-лошо е ( и по-често), когато такива лозунгари са просто агенти на чужди държави и тяхната геополитическа игра…
За разлика от гореспоменатите политикани, хората, които Бог издига, се стремят да култивират и облагородят самосъзнанието на българския народ, да го върнат към неговите духовни корени и да му посочат пътя към вида дълговечни плодове, заради които го е посадил в тази свещена земя Твореца. Защото само промяната средата на общуване, взаимотношения и взаимодействие на българите чрез завръщане в Свещеното пространство на Духа, ще има за последствие и друго съдържание и на държавността според нейното истинско призвание. Единствено от такава одухотворена среда произлизат достойните държавници, закърмени с нейните духовни ценности, за да могат да останат верни и под натиска на съблазните на властта.
Единствената власт, която не поробва, а напротив освобождава, е управлението на Духа–Царството на Бога вътре в нас. В тази Държава на Духа Божий, няма насилие на човек над човека, защото сам Бог управлява чрез Духа си, и Неговия Ред се осъществява чрез духовните средства на Правдата. Тя вирее всред всякаква форма на външна държавност, и устоите й са непоклатими по време на всякакви превратности. Чрез това Царство на Правдата съществуващо в недрата на народа ни, винаги избран остатък е оцелявал и предавал духовното ни наследство на потомците нататък през вековете, за да възкръсва като феникс в избраните от всяко поколение. Затова, както казахме в началото, дълбоко у българите е вложено това недоверие и негативизъм към всякаква форма на външната – чужда на народа, държавна власт, но кога и в кого ще се събуди копнежа към духовното Царство, онаследен от светите ни предци…?
В духовната криза в която дълбоко е навлязло нашето общество, ще се явят достойните синове и дъщери на Духовната ни Родина и Свещеното ни Отечество, които са българи не само по плът, но и по Дух, затова могат да се нарекат богари – богоизбран род и народ.

         Цветан Гайд

Ново парче от пъзела на древен епос открито в Ирак

Епосът за Гилгамеш е дълга вавилонска поема от второто хилядолетие преди Христа, съхранена в поне две версии върху глинени плочки на клинопис. Тя разказва още по-древната легенда за царя на шумерския град Урук, дружбата му с героя Енкиду, подвизите им и неуспешния опит на владетеля да постигне безсмъртие след гибелта на приятеля си. Историята е много по-стара от „Илиада“ и е може би от същия период като самите индийски Веди.

В последните месеци на 2015-а епосът за Гилгамеш изненадващо бе разширен. Музеят в Сюлеймания в Иракски Кюрдистан наскоро обяви, че е открил двадесет нови реда от вавилонската версия на тази поема за богове, смъртни и чудовища, пише онлайн изданието Open Culture. Поемата е частично запазена в множество фрагменти, датиращи от ХVІІІ столетие пр. Хр. и винаги е съществувала вероятността да бъдат открити още дялове от нея. Версията, която познаваме – ниневийският вариант, открит през 1853 г. – не се е променяла много в последните десетилетия. Текстът винаги си е бил относително стабилен, поне до падането на Багдад в американски ръце през 2003-а и последвалия хаос, който освен всичко друго позволи и на нови фрагменти да излязат на бял свят.
Докато терористичната групировка ДАЕШ унищожава предислямското наследство на Месопотамия, която е една от люлките на човешката цивилизация, кюрдската автономия в Северен Ирак защитава оцелелите следи от дълбокото минало. Музеят в Сюлеймания поддържа политика на сътрудничество с местни иманяри. Археолозите буквално плащат на въоръжени отряди, които възпрепятстват рушенето, разпиляването и износа на културни ценности от областта. За всеки ценен предмет, донесен в музея, учените плащат поисканата цена и не задават въпроси.
Глинената табличка е придобита от музея в края на 2011 г. като част от колекция от почти деветдесет глинени къса, продадени от анонимно лице. Проф. Фарук ал-Рауи изследва сбирката, докато продавачът се пазари с музейния служител Абдулла Хашим. Когато ал-Рауи вижда конкретната плоча, той казва на Хашим да плати цената, искана от продавача: осемстотин долара.
Цената е направо отлична за тези допълнителни редове, които не само удължават вече установения текст на поемата, но и разкриват някои неясни моменти в различни нейни части. Стиховете са от Пета плоча на епоса и показват героите в нова светлина. Гилгамеш и неговият другар Енкиду показват съжаление за убийството на Хумбаба, пазителя на кедровия лес, който тук е представен по-скоро като цар, отколкото като чудовище. Съвсем като в добра режисьорска версия на филм, тази допълнителна сцена изяснява несигурни моменти в мотивацията на персонажите и добавя детайли към атмосферата на разказа. Филологическата стойност на откъса също е много висока.
Хажа Джалал, уредничка на сбирката с клинописни плочи в кюрдския музей в Сюлеймания, разказва:

„Табличката датира от нововавилонския период, около 2000-1500 г. пр. Хр. Това е част от Пета плоча на епоса. Музеят се сдоби с нея през 2011-а, а проф. Фарук ал-Рауи я транслитерира и преведе. Оригиналът е на висока, поетична реч и добавя няколко интересни детайла към познатата ни версия, например многозначителна среща на Гилгамеш и неговия спътник с маймуна. За нас е чест,
че притежаваме този откъс.“